Колко много неща не можем да си представим за себе си, докато не дойде момента, в който те  застанат на прага ни и се наложи да ги приемем и изживеем по някакъв начин.

Така не бях си представяла, че ще трябва да се науча да карам кола с “обратен волан” и в абсолютно обратно движение. Не съм си представяла, че е възможно всичко да е наопаки в сравнение с това, което до момента съм си представяла за движението и обстановката на пътя.

Излизам и се впускам в един огледален образ на представите си. Правила има, но всеки  ги спазва по своему. 

Пътните полицай хвърлят всички усилия, за да докарат що-годе “приличен вид” на движението и нямат възможност много много да се вторачват в дребните нарушители! А “нарушителите”, съвсем под носа им, пряват такива невероятни изпълнения, за които дори в България биха им взели кръщелното, да не говорим за  друга европейска държава с по-строги и консервативни порядки.
 

Не съм забелязала да има школи за обучение на шофьори. Книжки се добиват по различни и странни за нашите разбирания начини. Когато те спрат за нарушение, просто ти взимат книжката, дават ти една квитанцийка и след като си я платиш в определен банков клон, отиваш на едно място, наречено” Zero Point” и си я вземаш обратно. Вече знаем къде се намира това местенце, посетихме го веднъж.

Движението е безкраен купон, съчетание от екстремна смелост и безумие.

Работата ми е свързана с ежедневно ходене в града до банки, за плащане на сметки, до разни офиси и магазини, за текущо пазаруване.

Карам внимателно и много се пазя. Изпитвам панически страх от факта, какво би се случило с мен като чужденец, ако причиня пътно-транпортно произшествие.

Шефът ми съвсем ме e стресирал в това отношение, натяквайки ми непрекъснато, че ако неща такова се случи, сто процента  ще съм аз виновната. Ще имам страшно много проблеми и ще се влача с месеци из полицейските участъци. Ужас....

И така....внимавайки безпределно  много, един ден бях ненадейно поразена, когато едно микробусче-маршрутно такси, ми връхлетя и с остър писък на спирачки се заби в моята кола. 

Усетих, че нещо ме изхвърли напред и щях да си глътна дъвката, но се размина. Не разбрах какво стана. Само ме обля студена арктическа вълна. Слязох бавно от колата, явно съм била замаяна, все пак. Мометнално ме начоколиха безброй мъже и забърбориха  нещо на урду един през друг. Образуваха плътен обръч около мен и ме гледаха като космонавт, който току що е изтървал полета на совалката си до луната. 

Бях невероятна атракция и обект на изучаване на физическите ми показатели в близък план.

В този момент започнах за осъзнавам, какво се беше случило и ми светна веднага, какво ме очаква. 

Вече се виждах полята с черен катран от главата до петите.  Върху катрана посипана с перушина от умрели заразени пилета и ситни парченца шарени стъкълца от ритуално огледало. Така разкрасена и ламинирана, усещах как бавно ме издигат на нещо като бесилка, овързана през кръста с дебело въже, до върха на дървото, където трябваше да вися под жаркото слънце, докато жегата опърли перушината ми за назидание на всички като мен. 

Докато си мечтаех така  в “розово”, мъжете продължаваха да си бърборят, накацали в почти плътно обкръжение около мен. Аз стоях като пън и сякаш изобщо не ги забелязвах. Вече се чудех, какво толкова се мотат с катрана. 

И в този момент към мен си проби път мъж на средна възраст, нисичък, набит и малко оплешивял и ме запита на чист английски: Мадам, желаете ли да позвъните на някого ?

Стреснах се. Дори се запитах: Я, как го разбрах този човек? Откъде зная този език? В този момент сигурно и за родния ми български език щях да се зачудя, че го знам.

Все пак се поококорих малко и отвърнах съвсем спокойно, че няма да звъня на никого, каквото трябва, ще направя сама!

Думите ми явно доста озадачиха добронамерения човечец и сигурно си е помислил, че съм мръднала от катастрофата. Започна да ме успокоява. Каза, че е очевидец на инцидента и ще свидетелства пред пътните полицай, че нямам вина за случилото се. Шофьорът на таксито е карал като изтребител и не е успял навреме да намали скоростта и да спре на кръстовището. Беше младо момче и изглеждаше съвсем изплашено. Какъв парадокс се оказа накрая - докато аз съм се страхувала от техните реакций, те са треперели от страх заради мен.

Дойодоха двама пътни полицай. Представиха се любезно, запознахме се и направиха бърз оглед на колите. Пораженията не бяха големи и за двете коли. Малко огънати ламарини и счупени стопове, това беше.

Слез 10-тина минути полицаят ми направи знак да се изтегля на нещо като паркинг вдясно от кръстовището. Там трябваше да изчакаме друг негов колега, който щеше да ни заведе до най-близкото полицейско управление.

В това време, за мое очудване и изумление, вместо въображаемите от мен “мъчения”, мъжете започнаха да изправят и наместват с голи ръце огънатите ламарини на джипа ми. Непрекъснато ме наглеждаха, питайки дали съм добре и искам ли нещо да ми донесат – чай, вода или кафе. Аз само мигах на парцали и се държах мъжки, не давах и грам повод да разберат за огромното ми притеснение.

С общи усилия мъжете успяха да закрепят провисналата задна броня  и така потеглихме в парцалива редица към районния офис на полицията.

Представиха ни на дежурния инспектор. Беше висок, кльощав, с много черна къса брада и мустаци и адски усмихнат мъж. Толкова се зарадва, като разбра, че съм от Балканите. Разказа ми, че е няколко години е бил на служба в Босна и говореше отлично сръбски. Веднага ми предложи много сладък и ароматен чай с мляко и поведохме разговора на сръбски, който лично аз не говоря, но добре разбирам ..по обясними причини. 

Вече нямаше и следа от кошмарните мисли и настроения, които ме бяха завладели само час преди това.

Поседях повече от час в компанията на дежурния полицай. През това време го посетиха и други разни местни персонажи, провинили по различни поводи.

Не видях разлика в отношението към мен и към тях, нито грубост, нито викове или крясъци. 

Дори доста спокойно и сдържано се отнасяшекъм представените  проблематики, въпреки големия наплив и посещаемост на офиса му.

Наложи се да отида и на другия ден до полицията, за да взема копие от подписания протокол, който трябваше да представя на застрахователната компания. 

На свой ред застрахователите ни изпратиха в един автосервиз, с който работеха и където за сметка на застраховката щяха да ни изпънат ламаринките. 
Обещаха ни, че до седмица колата ще е като нова.

Всичко приключи за два дни. Навсякъде се отнасяха с мен много внимателно, добронамерено и коректно. Останах с прекрасни впечаления от пътните полицаи. 

Впечатляващ бе фактът, че въпреки тежките и напреганти условия, в които минават работните им дни, успяват да се държат спокойно и добронамерено и в поведението им не се забелязва и капка агресивност.
Странни хора, добрички и приличащи на ангели в сравнение с моя шеф.

Оправдателният ( в моя полза) протокол и бързото приключване на цялата процедура не попречиха на шефа ми профилактично да ме “смели на кайма’ и да изслушам поредната порция от безсмислени, дебелашки и грубиянски упреци и натяквания.
Ежедневните и безсмислени негови пледоарии вече толкова са ми омръзнали, зная ги наизуст дори с паузите за вдишване и с фъфленето, когато е прекалил с водката. 

Така, че през цялото време си гледам птиците, които кацат на прозореца и се оглеждат като в огледало и си мисля........колко ли още отвратителни сутрини ще трябва да изтърпя...!!!


С обич - Алекс!