2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. getmans1
14. apollon
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
Наслоена следобедна жега, лепкава влага и привидно спокойствие. Всичко си изглежда така, както е било във всички други обикновени дни в Исламабад.
Хората щъкат лениво, замотани в метри чаршафи от глава до пети, предпазвайки се от силното слънце, прахоляка и изпепеляващата жега.
Градът си е все така ужасно разкопан, защото едновременно се реконструират и разширяват почти всички възлови булеварди в града. Движението в ценралната част се вкарва под земята, подлези, надлези – изобщо се откриват и внедряват много “нови “ форми на устройство на пътищата.
Пазарите, представляващи почти 1/5 от цялата градска площ, са препълнени и бълбукащи от неспирни потоци от хора.
Обикновени хора, съвсем обикновени, бедни или полубедни, богатите не ходят по тези пазарища, особено през следобедните часове на деня.
Един от най-големите и известни пазари от този тип е Абпара, голям, мръсен, вонящ по всяко време на годината, пъстър и екзотичен от всяка гледна точка.
На Абпара може да се купи всичко, да си ушиеш евтино нови дрехи, да си поправиш старите или да ти ушият нови обувки и дори да си направиш регистрационен номер на колата по твой вкус.
Съставена е от безброй малки дюканчета, продаващи всевъзможни джаджи – нови, употребявани, ръждясали и какво ли още не.
Търговията не спира ежедневно от 9 сутринта до почти12 през нощта, с изключение на петък след обяд, Денят на голямата молитва за мюсюлманите.
Неотдавна, в началото на този юли, за пръв път пазарa престана да живее своя “вечен живот” и търговците дни наред вместо да броят пари, брояха трупове.
Злощастната “Червена джамия” се намира в близост до Абпара.
Вземането на заложници и затварянето им дни наред в сградата на джамията накараха града да живее повече от 10 дни в мъчително и кошмарно очакване и страх от неизвестната развръзка.
Целият район бе отцепен и изолиран, вечерен час и стрелба без предупреждение за нарушителите. На хората, живеещи в района, дни наред не се разрешаваше дори носа да си подадат навън от домовете.
Денонощно се чуваха изстрели, взривове, свистене и облаци сивкав дим във въздуха.
Никога няма да забравя нощта на първия голям щурм за превземане на джамията. Всичко чувахме кристално ясно, защото живеем само на 5-6 км от мястото на бойните действия.
Първите два големи взрива, с които разрушиха една от външните стени на “Лал Масжит”, така силно се блъснаха във вратите и прозорците ни, сякаш някой искаше да ги разбие с един удар само. След това започна интензивна автоматична срелба, по-леки взривове, пак стрелба и така продължи до сутинта.
Мъчително и трудно превземане на джамията, много жертви, но все пак си отдъхнахме, когато научихме за края на операцията.
Само, че краят се оказа едно злокобно начало и спокойствието на града бавно и полека си отива.
Разбираме го по изникващите ден след ден на много места в града укрепления от чували с пясък, бетонни заграждения и засилена въоражена охрана из целия град.
Само преди 3 дни, отново в петък и отново на същото място, пак имаше взрив и 15 загинали, повече от 70 ранени.
Същата вечер получихме съобщение по телефона от нашия секретар, пакистанец, че се очакват бомбени атентати в много от местата в града и да избягваме излизането в града.
Това, разбира се е невъзможно, защото естеството на работата ни не позволява да се скрием като мишки и да мислим само за сигурността и безопасността си.
Живеем за днес, утре не знаем какво ще се случи...и някак си дори не мислим и не си задаваме въпроси.
Не се страхувам, само напоследък се улавям, че преди всяко качване в колата ни, оставена на паркинга пред магазин или офис, след това скришом я оглеждам за нещо “лепнато” отдолу.
Не се страхувам, само ми е мъчно за хората!
За обикновените, добрите хора, обречените на труден живот и на още по-трудна смърт.
За невинните деца, за невинните жертви, за огромната и непосилна мъка, която за много от тях е предопределена като “форма на живот”!
Не си спомням, кой точно беше казал, че в този свят само “глупакът може да бъде истински щастлив”, но се убеждавам все повече в правотата на мисълта му...