2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. getmans1
13. rosiela
14. sparotok
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. sekirata
Прочетен: 2847 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 25.01.2009 19:31
Не е лесно да се събудиш след приказен сън наяве. И не ти се иска да се събуждаш, да продължи поне още малко. Поне още малко да бъдеш блажен, макар и от елексира на чуждо щастие.
Кой ли не иска да види “бяла лястовица” в своето небе и да бъде ощастливен с истинска и предана любов. ...И донякъде се случва и в днешно време, ако четем до припадък книжки с приказки!
Често пъти става така, че сънят свършва рязко точно тогава, когато си го взел почти за истина и на сериозно.
Така неусетно и бързо, като насън, изтекоха и дните на нашето приказно пътуване из Индия.
Оставаше ни една последна нощ – Новогодишната и в най-ранните първи часове на Новата 2007 трябваше да потеглим отново за Пакистан.
Предстоеше ни отново да преминем почти 500-километровото изпитание по трасето от Дели до границата с Пакистан. Бяхме обещали и да присъстваме на церемонията, която бе неразделна част от затварянето на граничен пункт “ Wagha bord”.
Очаквах тази новогодишна нощ като едно голямо и ново начало, като победен край на една битка, трудна и изстрадана от всички българи, като един справедлив жест на реабилитация от страна на историята.
И в този мечтан и тържествен момент бяхме сами с радостта си, в центъра на Дели, претъпкан с хора и невероятно шумен.
В навечерието на Новата година жителите на града се стичаха от всички крайща и се събираха в кръглия парк в центъра на града, въоражени до зъби с разни свирки и латерни, които не спираха да надуват и се вдигаше ужасна олелия.
Ресторантите бяха препълнени, за по свястните клубове местата бяха резервирани доста по от рано.
Не намерихме ресторант, в който да поискаме да останем. Пихме за последен път кафе в едно от любимите ни кафенета, с най-вкусния какаов сладкиш, полят с горещ шоколад и сметанов сладолед.
И така, различно и нетрадиционно за нас, посрещнахме Новата година с бутилка вино и голяма пица на малкото късче българска земя в посолството ни в Индия, с неизменната носталгична болка за всичко най-скъпо и мило, което сме оставили далеч и с благодарност, че все пак тук сме заедно и се обичаме.
Потеглихме в 7 сутринта и смятахме, че до 15,30 следобяд вече ще сме се добрали до целта, дори ще ни остане и малко време да се свестим от пътя. Следейки стриктно маршрута по карта, пътят за излизане от града ни натрасе отново в стария град.
Е няма как, явно по неписано правило - откъдето сме влезли, оттам трябва и да си тръгнем оттук.
Само, че тази проста логика ни отне два ценни часа от времето за пътуване и ме докара до полуда и отчаяние. Вече почти се бях примирила с факта, че никога няма да излезем от това ужасяващо място, застинало в развитието си някъде в 15-16 век.
И хората, и къщите / къщи е силно казано/ и и изобщо всеки детайл от пейзажа направо си беше застинал в този период. Беше като октопод, който те обгръща, притиска и омотава в многоръката си прегръдка и всеки стремеж да се отскубнеш, те обезсиля и не дава никакъв резултат.
Въртехме се в кръг.
Измъкнахме се с помощта и следвайки указанията на двама полицай.
Когато стъпихме на познатия еднопосочен трилентов път, направо ми олекна. Трафикът беше обичаен и наподобяващ пъстра палитра от превозни средства, пешеходци и лениви кравички. Никак не се беше променил за тези няколко дни.
Пътувахме без почивка цели 8 часа. Пристигнахме на границата преди церемонията. Официално обаче, беше вече затворена. Беше претъпкано с хора, дошли специално за церемонията. Двете трибуни бяха запълнени и още толкова напираха да влязат в района на пропусквателния пункт.
Отново попаданахме на двамата сикхи, които ни изпратиха преди седмица в началото на нашето пътешествие. Бяхме щастливи да се срещнем отново. Показахме им снимки от Амритсар и Агра, разказахме на крътко за преживяното и видяното в тяхната велика страна.
Паспортната проверка и другите митнически подробности отнеха 20-тина минути. Отново бяхме единствените “клиенти” за преминаване на граничния пункт. Сбогувахме се сърдечно с индийските гранични служители и с пожелание да се видим отново, заехме стартова позиция на граничната линия.
И отново, за втори път, за нас отвориха двете врати на империята.
Сбогом Индия - ти си приказка без край!
Наистина е така и нищо от казанато не съм си измислила или преувеличила, защото и аз бях там, и аз се докоснах до нея, видях я, вкусих от вечносттай и бях самата приказен герой.
След минута само, бяхме се завърнали отново в Пакистан. Почти като на родна земя, така го усетих тогава.
Много се зарадвах и на Янис, който беше неизменно на поста си и ни посрещна с “добре дошли у дома”. Беше се нагласил с красива парадна униформа и ни предложи веднага да си изберем места, защото церемонията ще започне след броени минути.
От пакистанска страна картинката беше същата – препълнени трибуни и постоянно прииждащи тълпи от хора. Тук мъжете и жените бяха разделени, от двете страни на “сцената”. Имаше само един сектор на второ ниво, където позволяваха да седнат смесени двойки. И ние се намърдахме там, а и за снимки място беше идеално.
Тези хора са като деца, умеят да се радват на живота по детски непринудено и безрезервно. Така приемат и понятието “родина”, предано и с гордост се наричат “пакистнаци” и ако трябва да пожерват себе си за тази родина, готови са да умрат като мухи. Обичат я и вярват в нея, въпреки беднотията и мизерията, на които много от тях са обречени.
Предстоеше ни да видим един неповторим, спонтанен и неописуем гранд – спектакъл. Нещо, което не съм си представяла, че може да изглежда така!
Една философия за живота, която е способен да сътвори само Изтока !
С обич – Алекс!
Познавам много индийци, но още не съм била в Индия. И това ще стане, надявам се.
Поздрави :)))
28.03.2007 13:27