Събудихме се по тъмно, точно в пет. Тътнещият и бушуващ Лахор беше странно укротен, във въздуха трептеше загадъчна тишина. Даже и прахоляка се беше утаил, застилайки спокойно паважа като мека завивка. 
Нямаше време за кафе и други сутрешни капризи, трябваше да стигнем първи на границата (поне тогава си помислихме, че има такава възможност). Спасителният воден канал отново ни послужи като ориентир за излизане от града и по показанията на картата, по него трябваше да стигнем точно до Wagha Bord. Да, но картите да не би да са измислени само да те улесняват, трябва да има и малко тръпка. Някой обекти, като държавна граница, например, са само загатнати като посока и местоположение, пък си ги намирай сам. И табели няма никъде и никакви, ха сега да ви видя, кой е бягал от часовете по ориентиране като малък. Нравоучително отклонение :( Мили деца, изпитите ни не свършват с успешно взетите матури или сесии, а започват след това.. и няма кой да ни подскаже темата, цък) Пътувахме дълго през града, до края на водния канал. Накрая го пресякохме и пътя с асфалт свърши, премина в черен път, който ни поведе в обратната посока. Решихме, че пак сме се объркали. 
При липсата на други жокери, прибягнахме до изпитаната стара максима : С питане и до Цариград се стига. Отбихме се в насрещното крайпътно заведение, което беше – четири дървени колеца, забити в земята и покрив от къдрави ламарини, дървено скеле с наредени кръгли казани върху него. Любезният съдържател ни посочи с един откос на ръката си, че калното продупчено пътче е точно пътя за границата. Поехме по него със свити сърца, имайки усещането, че тази граница е неизплзваема от години и само сме били път напразно. 
Но след километър излязохме на широк път, с по две еднопосочни платна, който все още беше в ремонт в по-голямата си част. Прелитащите около нас вече товарни камиони ни подсказаха, че сме на прав път. Тук те са като детски играчки. Изрисувани са целите от край до край с всякакви мотиви - дървета, птици, цветя и етюди от живота на местните хора. Окичени са с разноцветни лампички и въртележки, абе вечер са направо като пътуващ цирк. Автобусите също. Желанието ни да стигнем първи до границата направо се сбъдна. 
Когато пристигнахме, все още беше сивкав сумрак. Вдясно от пътя имаше колона от товарни камиони, наредени чинно един след друг и чакащи реда си за преминаване( така си помислих тогава). Само, че нищо не се движеше наоколо, нито хора, нито камиони. Стигнахме до малка метална врата. Стоящият там часовой ни отвори и посочи да отидем с колата вдясно до ниска дълга тухлена постройка, където трябваше да обработят паспортите ни. Оттам преминахме няколко метра напред, където трябваше да минем и задължителния миграционен контрол. След като чухме : О’кей сър, всичко е наред, можете да продължите, господина от миграцията ни поведе сам нанякъде. 
Преминахме още една метална висока врата и там ни предаде на един войник, който всъщност беше и единствения жив човек наоколо. Момчето беше много симпатично и усмихнато, на име Янис. Говореше разбираем английски и беше от окупираните територии на Кашмир. Запознахме се и той ни преведе до една висока хубава постройка, наподобяваща арка. Обясни, че тук трябва да изчакаме и започна да вика във всички посоки: Чужденции, дипломааатии... Появиха се от някъде двама видимо сънени военни, с по висш чин и ни обясниха, че границата официално работи от 9,30 сутрин до 15,30 ч. след обяд. Но за нас, като служители на чужда дипломатическа мисия, ще отворят сега. Направиха отново преглед на паспортите и разрешителните ни, пожелаха ни лек път и ни съпроводиха до голяма, висока и красиво извезана и с множество позлатени орнаменти метална врата. На метър от нея се виждаше друга такава врата, на индийската страна. Войникът повтори процедурата с викането, само, че сега се обърна към колегата си от другата врата. След минута дойде при нас и обясни, че ще се наложи да изчакаме около 15-20 минути, тъй като индийците не били така ранобудни като тях и по- трудно се организирали. 
Използвахме това време, за да се огледаме наоколо. 
Чувствахме се адски странно. Часът е седем сутринта, едва се развиделява. Тишина. Ние сме някъде, на място непознато, абсурдно и непредполагаемо, така далечно от милата България. Интересен е фактът, че всеки ден тази граница се затваря в 15,30 ч. с грандиозна церемония. В ляво и в дясно от пътното платно са разположени амфитеатрални седящи места, които се изпълват със зрители по време на церемонията. Събират се много хора и от двете страни( пакистанска и индийска), украсява се празнично, войниците са с парадни униформи. Нашият войник беше горд да ни демонстрира, как маршируват по време на церемонията, с гвардейска походка – крака в шпитц и повдигане на 90 градуса. После казва, все хващам мускулна треска. В това време публиката скандира неуморно, всеки за своята страна : Да живее Пакистан, най - великата и могъща страна......или : Да живее Индия, Индия и т.н. Отсреща се разшаваха. Започнаха да се суетят хора с метли и торби за боклук. Явно още не бяха разчистили терена от вчера. Янис спомена, че е било голямо стълпотворение. Обеща да ни запази най-хубавите места отпред и когато се връщаме обратно, да му бъдем гости на церемонията. С удоволствие приехме поканата. След около тридесет минути към отсрещната гранична врата се приближиха двама военни и явно наредиха на войника да отвори. Янис се приближи до нас и подаде ръка. Тръпки ме побиха от вълнение, и сега, когато пиша, изпитвам същото. 
Тези страшни на вид, въоражени до зъби хора, всъщност не са толкова страшни и това, че носят денонощно пушки, не им е отнело нормалния човешки облик и човещината. 
"Сбогом Янис и благодарим, непременно ще ти гостуваме след седмица на церемонията."
   Точно в 7, 35 часа, на 25 декември 2006 г.сутринта, с трясък и величие за нас отвориха единодушно двете врати на “ИМПЕРИЯТА”. 
Преминахме през този символ, невярващи на очите си, ние двамата българи, "посланици" на малката далечна България, разбудили неволно спящия титан. 
И той ни прие. 
Вече сме на индийска земя. Много от хората, работещи на границата, не бяха чули за България.  

Но вече не е така. Вече на "Wagha Bord" знаят какво и къде е България. И ще разберат във всяко кътче на тази огромна страна, стига да мога да стигна дотам. 

Следва паспортен контрол и Амритсар - "Златният град" на сикхите................. 

Алекс