Изгаряхме от нетърпение да видим как мит и реалност са вплетени във венеца на едно съвремие.   Вече преваляше 12 на обяд, когато приключихме с разглеждането на Голдън Темпъл и направихме груба сметка, че до 7-8 вечерта ще можем да пристигнем в Ню Дели. След Амритсар ни оставаха още 450 км до целта.

Блажени са вярващите, но да се измъкнем от града се оказа изобщо не толкова лека и проста работа. Идеята ми беше да тръгнем обратно през града по същия път, по който бяхме дошли. Набелязахме набързо стратегически план за действие и си дадохме начална скорост. ( или “ бихме си шута “, казано на не литературен български)

Всичко започна и вървеше по плана, докато на третото кръгово  “отплеснахме” не на където трябва.

И се започна едно въртене, розетки, фламенго, виенски валс и всевъзможни танцови елементи, с една едничка цел – да излезем максимално бързо от града. Нямахме никакво време. Непредвидената отбивка в Амритсар и без друго ни провали плановете. да пристигнем по светло в Дели. А как ще се оправяме в това чудо по тъмно, хал хабер си нямахме.

Светата инквизиция продължи да ни измъчва около час и половина. 

            Оттук минахме шест пъти

Междувременно, успях да локализирам няколко места в града, където се строяха хубави лъскави магазини и цели търговски комплекси. Какво ли ще продават там,ммм!!! При такива гледки видимо се освежавам и очите ми добиват влажен порцеланов блясък, с малки жълти пламъчета като от запалка вътре в самите зеници. Крис добре познава този блясък и когато му заблещукам така насреща, обикновено отива да мие колата – отвътре и отвънка изцяло, докато прегоря. Е, всичко може да се каже, но е истина, че винаги имаме идеално измита и чиста кола.

Продължавахме да не уцелваме верния изход от града и да се лутаме, докато най-сетне, превъртяли и обезумели, набиваме спирачки пред групичка от четирима брадати, космати и разноцветно чалмосани пичове, които си гукат блажено под сенчицата на една палмичка. Трима бяха облечени в елегантни черни костюми, а четвъртият в бял. Имаха бели лица и красиво пригладени къси черни бради. Ухаеха приятно на някъкав източен аромат и взеха проблема ни направо присърце. Показаха ни най-подробно и обстоятелсвено накъде е вярната посока. След около 30-тина минути бяхме на главния път, свързващ Исламабад с Дели. Пътят беше хубав. След Амритсар премина в енопосочен и слава Богу, защото иначе борбата щеше да е на живот и смърт. Хапнахме набързо на първата крайпътна бензиностанция от храната, която сама бях приготвила специално за из път, заредихме ламята и се отправихме към Дели.

При цялото ни желание да се движим бързо, не напредвахме особено значимо. Трафикът продължаваше да бъде ужасен. Не зная дали ще ми повярвате, защото и аз не вярвах, че е възможно, но по продължение на 450 км не излязохме от врящия казан. Нямаше нито километър празен, без извиращи отвсякъде хора, камиони, колелета, товарни клочки и  още какво ли не. На много места пътят влиза в градчета и села, където пазарите и занаятчийските дюкани са изнесени буквално на пътя. Градските сметища също. И понеже там съоръжението “подлез” все още не е открито, пресичащите минувачи прескачат като зайци мантинелите между двете пътни платна и се юрват панически да бягат пред колите. Най- големите шампиони са рикшите. Готови камикадзе, екстремални шофьори и опасни за живота типове. Оказа се, че без ръка на клаксона и къси-дълги, къси-дълги – не върви. Това е стандартният начин на каране в Индия, знаем го вече от опит, с който си осигурявате някакво обезопасяване при движението по пътищата там. Малко ви се надува главата и ви бръмчат ушите вечер като си легнете, нооо...това не е болка за умиране. Към осем вечерта вече наближавахме Дели. Край пътя отново зачестиха дворците – мотели, окичени и опасани целите с цветни изкрящи лампички. Дърветата и палмите в разкошните градини също бяха осеяни с малки мигащи лампички и поледнати отстрани, мотелите приличаха на мистично приказно видение, внезапно изникнали незнайно как сред черната прегръдка на тъмнината.         
      Искам да споделя нещо, което съм забелязала при едногодишния си престой в този регион. Може да са всякакви( визирам еднакво пакистанци и индийци) мърлячи, но когато искат нещо да направят, го правят наистина завидно добре.

Има такива страхотно паркове и градини, които въпреки 100 градусовата жега през лятото, са винаги с иделно поддържана тревичка и цветенца.

Грижата за състоянието на  училищата и болниците е забележителна. И в най-голямата цигания и мръсотия да попаднете някъде, ако там има училище, то ще е като оазис в пустиня – изрядно боядисано, чисто спретнато и подредено. В движение успях да снимам университета в Амритсар, огромен замък от червен камък, рядко срещано  архитектурно творение. Направо завидях на тамошните студенти.

 Университетът в Амритсар, или поне това, което успях да заснема

След осем часово  музикално рали, навлязохме в крайните квартали на Дели. Крис е отличен шофьор, толкова спокойно издържа целия този адски маршрут, без всякакво мрънкане и попръжки. Аз също шофирам смело и не лошо, но този път се скатах и не вдигнах нито веднъж ръка за участие. 
Радостни, щастливи и доволни от себе си, не усетихме как сме наближили първото голямо кръстовище.Ееех, не може ли поне в един града да караш само направо и да няма никакви кръстовища. Така се тюхкам, защото на тях рядко има указателни табели и хвърляме ези-тура накъде е верния път. ....И не рядко там се издънваме в правилния избор. Сега си избрахме да влезем в града като традиционалисти и по стъпките на някогашните завоеватели – през Олд Дели(старият град), който се оказа и  най- ужасното място за преминаване по тъмно. Задръстихме се в едно голямо задръстване и след едночасова битка с един багер с кофа (неравностойна),  опитващ се коварно да се промъкне пред нас, надвихме, притискайки го плътно до светофарната уредба и отпрашихме с мръсна газ, като преди това му изломотих нещо на български. Повъртяхме се още доста и спирахме десетки пъти, за да питаме за посоката. Трябваше да намерима българското посолство. Там щяхме да се настаним в апартамента на моя колежка и приятелка, която ми го предостави за престоя ни в Дели. За жалост, тя замина за  празниците при дъщеря си в Бомбай и нямаше да можем да се видим.

Вече се притеснявах много от голямото ни закъснение, охраната на посолството беше предупредена, че ще пристигнем към 8 вечерта, а вече минаваше 11. Не след дълго намерихме дипломатическият квартал – Чанакиапури. Вече се движехме по големи, широки и чисти улици,  с прави и гладки тротоари, потънали в  зеленина. Горе-долу към 12,30 посред нощ, казахме “Добър вечер” на охраната на посолството ни в Дели.

Взехме си ключа от апарамента и си отдъхнахме с облекчение. Странно и необяснимо хубаво е усещането да попаднеш на късче българска земя в една толкова далчна и различна страна. Обзема те спокойствие и ленност и заспиваш бързо и блажено като бебе, кето си е изпило на екс биберона с мляко.

Апртаментът имаше страхона голяма тераса, идеално място за почивка, пиене на кафе и излежаване на слънце. Гледаше към вътрешен зелен двор с малка пътечка за разходка. Идилия – какво му трябва на човек, след като току-що е преминал през три от кръговете на ада ( защото другите шест предстоят).

Но, да не забравяме защо сме дошли. Избираме си подходящи дрехи и се отправяме към центъра на града. В Дели е приятно топло, доста по-топло от Исламабад. Спокойно може да се ходи без чорапи и без горна дреха. Купуваме си скорострелно карта на града, за да си спестим малко от излишните принудителни разходки. По карта се оправям добре, навигатор и половина съм. Само казвам   -  тук наляво, втора вдясно, трета малко чупка  и вляво, кръгово, след втора в кръга завой на дясно, после все направо до трето кръгово и т.н. Абее...нема лесно!

    Първо се насочваме към Индиа гейт. Оттам започва булевардът на парадите, извеждащ към правителствените сгради и президентския дворец.  

              Индиа гейт- мемориал на "Незнайния воин"
       
Огромната арка, висока 42 метра,  мемориал на незнайния воин, е построена в памет на загиналите  над 90 000 индийски войни през 1-вата световна война. Опасана е от огромен кръг, от който тръгват улици във всички посоки на града. Изобщо, в тази час на града  всичко е огромно – огромни пространства и сгради близнаци. Пътувайки от Индиа гейт по посока на президентския дворец по булеварда на парадите, с изненада открихме, че построените от ляво и от дясно сгради по протежение на булеварда, са абсолютно еднакви. Всичко изглежда някак си прекалено величествено и космополитно.

                        Булевард " Неру"

 Погледнат от хълма на президентският дворец - "А Дели май бие Лондон  по мъгли" 


 А светофарчето си го бива......и работи 
 
В тази си част Дели е наистина красив, много зелен, чист и добре подреден.

Намираме лесно “ Connaught Place”, най- големият и атракивен търговски център на Ню Дели. Построен е от англичаните през 1931 година. Представлява  два концентрични кръга от сгради в типичен колониален стил. Външната и вътрешната част на кръглите сгради са изцяло магазини, бутици, заведения за бързо хранене и стилни ресторанти, банкови и туристически офиси. Във вътрешността има голям красив парк и се открива  гледка към сградите наоколо. И....Еврика, какво да видят очите ни - най-после истинско  кафене, италианско, с еспресо, капучино и шварц.  Може да се стори на някого смешно и нелепо, но за нас това бе най- впечатляващата  забележителност, която предизвика дива нечовешка радост. Също и  супер готиният американски пъб, в който хей така без никакъв срам и задръжки си сервираха бира в огромни халби и хората си пиеха на воля!!! И жените също.....!!! 


                   Истински американски бар с бира


..и истински американски сервитьор..(от индийски произход)
В магазините за месо мило се усмихваха красиви свински наденички и пържолки, добрички кебапчета, с най- прекрасните усмивки на света!! Човек с по-лабилна психика не може да издържи тази гледка, без да завърже продавачите с моряшки възел и да обере магазина! В Исламабад такова нещо не може да се случи и види! Не зная как да пресъздам това, дали ще стане разбираемо, как се чувстваме като хора, които за пръв път от една година  насам, имаме щастието да пием кафе в истинско кафене и бира в кръчма. Колко му трябвало на човек, за да се почувства истински щастлив – трябва му просто  СВОБОДА !!!

         По този случай, не се сдържам да кажа : Наздраве на всички Българи! 

         Да пием за свободата, която имаме и недооценяме понякога!  
         За бъдещето ни в Обединена Европа, дай Боже да е така!!!

.............А Дели ще доразгледаме утре! 

 С обич - Алекс